Д-р Маргарита ТАРЕЙН, клиничен психолог и психотерапевт:

Думата „рак“ предизвиква дори и у образованите хора асоциации със смърт и ужас. Същото е и с „химиотерапия“, въпреки че това е лечение като всичко останало. Но ефектите от него са тежки за пациентите тя се преживява като нещо агресивно и заплашващо.

Ракът се символизира със смъртта и тази стигма носи печат.

В нашето общество като че има забрана за страданието.

Когато става дума за онкоболни, върху тях има невероятен натиск да са позитивни и да се борят. Създава се усещане за насилие: недей да плачеш, стига, стегни се. Това тежи на пациента, създава му чувство за вина и трябва да бъде променено.

В крайна сметка се избягва въпросът за самото лекуване. Т.е. да се оставиш в ръцете на лекаря, да се довериш. Четенето на непроверена информация в интернет, казаното от съседката или приятелката създава определени представи и дестабилизира хората, които трябва да вземат важни решения. А човек трябва да избере една посока, в която да тръгне и да не се колебае повече.

Много се говори, че позитивното мислене участва в лечението. В голяма част от консултациите, които правя, хората се ужасяват, че могат да изпитват негативни емоции като страх и гняв, страхуват се, че това ще ги разболее, ще промени хода на лечението. Това не е вярно.

Онкоболните пациенти много често са позитивни хора, защото са силни. Но всички поддържат една фасада, за да са спокойни другите около тях. Защото близките, приятелите и специалистите имаме нужда да виждаме, че те са добре.

Оптимизмът е евтино лекарство за поддържане на отричането.

В моята работа е важно да дам пространство на тези хора да страдат - да плачат, да споделят това, което не могат да кажат на други. Защото зад тази фасада се чуват други неща. „Връщам се от болницата, всички звънят и трябва да дам отчет на всеки какво става с мен, какви са резултатите.“ „Всяка радост ми казва, че съм обречен – виждам близките си, внуците си и започвам да плача – за това че ги виждам, но и че не знам още колко дълго ще ги виждам заради страха, който винаги дебне.“ Страхът е част от това заболяване - и той не си отива. Дори и при хора, които са преминали през болестта има нещо, което остава. Въпросът е дали този страх ще ни отнеме радостта от живота?

Големият проблем на пациентите е, че започват да губят личността си. „Моето тяло - това вече не съм аз, то не е вече мое, а е обект на медицината, на изследвания, следене на параметри.“ Успешната психотерапия е да възстановиш усещането за себе си, за личността и живота си. От тяло на медицината се върнеш в това, което си бил.

Много често жените плачат: „Мъчно ми е за косата!“ и се чувстват виновни, че претендират за добър външен вид, при положение че става въпрос за животозастрашаващо заболяване. Но това е важно. Тази коса значи нещо, тя е част от тяхното аз - това, което са били . И имат право да страдат. Но в обществото ни страданието е признак на слабост. Често казват: „Не го водим повече при психоложката, защото там той плаче.“ Искаме болните да се усмихват . Нормалното справяне със ситуацията е човек да плаче, да споделя, да си дава сметка за уязвимостта, да имам моменти, в които пропада, но и да се връща обратно. Тревогата помага човек да се мобилизира. Другото е потискане и това може да влоши резултата. Прекаленият оптимизъм понякога не е адекватен. Ако нещо излезе извън плановете, човек не е подготвен как да го посрещне.

Какво става, когато дойде болестта

Това е криза на абсолютно всичко. Засегната е представата ни за сигурност и стабилност, които крепят надеждите и плановете ни. Срива се автономността. Засягат се всички ценности. Усеща се за загуба на контрол - нищо не е в твои ръце. Предоставяш всичко в ръцете на лекарите. Затова е важно доверието. При пациенти, които имат доверие на своя лекар и връзка с него, лечението протича по различен начин във всякакъв смисъл.
Казваме, че диагностицирането е травматично, защото в един момент ни изненадва. Дори когато казват : очаквах, мислих че е рак – вярвайте, никога не го мислим . Здравият човек вярва, че няма да е така. Отиваме на профилактичен преглед, погледът на лекаря се обостря, веждите се повдигат и всичко се променя. Човек трябва да осъзнае загубата на здравето и последствията като планове. Да отчете какво е загубено, но и какво остава.
Тъгуването е различно от депресията. При депресията нямаш желание за живот. През тъгуването трябва да се мине – за да се изстрада загубата, да се измъкне от нея и да продължи напред.

Как се съобщава диагнозата
Това е отпечатък, който влияе на цялостния процес нататък. Едно е, когато диагнозата е съобщена грубо, безцеремонно и без насока. Лекарят трябва да даде гаранция, че ще съдейства и да посочи път, по който човек трябва да поеме. Посланието е: „Аз искам ти да живееш. Ще съм до теб и ще направя всичко, което мога.“ Трябва да има надежда, че нещата ще се развият добре въпреки обстоятелствата. В този момент се изгражда връзката лекар – пациент.

Да се каже или не на пациента
Той трябва да знае колкото иска да знае – не е адекватно нито да се крие, нито да се казва истината, ако не желае. Важно е лекарят да се ориентира и дане изпреварва решението му. Хубаво е да не се дават прогнози, освен ако пациентът изрично не е попитал това.

Позицията на семейството и близките

Те настояват да не се казва на пациента - считат, че няма да го понесе. Обикновено пациентът може да понесе диагнозата, но тя е непоносима за близките. Но пък те познават болния и това трябва да се има предвид. Правилото е пациентът да бъде запознат – в началото има криза и тревожност, но е преходно и е по-малкото зло от подозрението, че „нещо се случва“. Където липсва информация, се намесват всички най-страшни страхове на човека.
Заговорите и лъжите са пагубни, защото се унищожава диалогът лекар - пациент и отношенията в семейството. Не може да се грижиш за някого, лъжейки го какво се случва.

Натискът в семейството върху човек, който доскоро е бил глава на семейството, а сега е сведен до 3-годишно дете с настоявания „Яж“, „Не пипай“, Защо не ядеш“, „Защо ни причиняваш това?“, е всъщност отказ да се приеме реалността. Същото важи и за понякога настървеното лекуване от страна на медицинския екип, както и за отказа на близките да не дадат на пациента да вземе решение да си отиде. А пациентите в такъв момент имат нужда да знаят, че близките са спокойни и могат да се разделят.