С дъх на българско

Последна промяна на 29 ноември 2018 в 08:10 103 0

Сякаш слънчева пендара от огърлието на българка блести с неповторима самобитност и оригиналност етнографско-възрожденският комплекс „Св. Софроний Врачански“ във Враца – един от най-посещаваните в града.
Времето, като че е спряло своя ход в тази сграда сред зелена площ от здравец е нестроен хор на гугутки. Със своеобразна хубост е домът на врачанлията първенец Димитраки Хаджитошев, изиграл значима роля в борбата за църковна независимост, обезглавен от османлийското правителство през 1827 г.
До него е домът на видния опълченец, участник в местния революционен комитет Григорий Найденов, а на освободената площ е възстановена къщата на първия български дипломат Иван Замбин, който през 1804 г. заминава за Петербург, за да представи пред императорския двор въпроса за освобождението на България и съумява да наложи на руските дипломати българския въпрос.
Прекрачиш ли прага на къщата на Иван Замбин, очите ти грабват майсторски изработените образци на златарството от времето на Възраждането. Фотоси, уникални предмети, образци и документи разказват за традиционно отглеждане на копринената буба и производството на коприна – гордостта на Врачанския край.
Още през 1904 г. на световно изложение в Сент Луис, САЩ, врачанката Мария Пищикова получава златен медал и почетен диплом за копринени тъкани домашно производство. Потърсена е приемственост между бубарството и копринарството от някога и днес в лицето на единствената у нас Опитна станция по бубарство във Враца, създадена през 1896 г.
Свое място в етнографско-възрожденския комплекс заема историческата черква „Св. Възнесение“, притаила спомена за пребиваването на Апостола през 1872 г.
Възрожденска неповторимост облъхва от Възнесенското училище, стъпило върху основите на първото килийно школо и съхранило спомена за първото светско училище в града през 1822 г.
А в двете помещения на училището оригинални етнографски материали, фотоси, предмети от бита на някогашния врачанин пресъздават духа на онази епоха.
На горния кат на училището е застъпена темата за градския бит. Колко уют и финес има в къта със старовремското плетено перде – поанлаз.
За духовите оркестри в Северозападна България не може да се разкаже без големия самобитен композитор и музикален педагог Дико Илиев. Всичко е автентично тук – мундщукът на Дико Илиев, мечтал цял живот за своя златна тръба, и неговата скромна и ожулена, с дървени копчета хармоника, и оригиналните партитури на „Александрийка“ и „Сливенци при Драва“.
И когато тръгнеш отново по стародавната и осъвременена улица „Търговска“, усещаш се някак по-празничен и ведър в делника, защото си се докоснал до яка старина – непреходна, с дъх на българско.