Сърцето, този орган, физически подобен на мускул, който е основен транспортер и двигател на сърдечносъдовата ни система, извечно е натоварен с редица вярвания и символни разбирания, едно от които е, че сърцето на човек е обителта на душата му. Това, разбира се, е за хората, които вярват, че има душа като физична или недотам физична субстанция. Но кой ли се съмнява още в това?

Сърцето не просто живее собствен живот, то е животът на живота ни. Ненапразно от древността до наши дни това е органът, който е бил и остава доказателство за живота и смъртта: сърцето бие, пулсът е осезаем - означава жив. Пулсът не се усеща, сърцето е спряло - означава мъртъв. В героичните битки да изтръгнеш сърцето на врага се е смятало за категорична победа, даже победа свише. И досега в някои държави в Южна Америка и Африка при вуду магиите пробождат сърцето на куклата, за да прекъснат живота на живия човек наяве. А в някои племена да изядеш сърце на убито животно означава да получиш неговата сила и характер. Дали тези примери са само мистика? В наши дни има доказателства, че от органите, които се трансплантират от човек на човек, имено след трансплантация на сърце, човек се чувства често психически променен. Новото сърце е като на нов човек, комбинация от характерите на донора и приемника на органа. И това е независимо от генетичните комбинации в чисто физиологичен аспект на ДНК. Всичко, се оказва, е на чисто сърдечна основа. В този смисъл сърцето, освен кръвта, транспортира и трансформира личностни черти в човека. Но да не отиваме толкова напред в теми, които тепърва ще търсят научно обяснение, за да формулират доказателствата, които вече имат статистика.
Често казваме, че от страх сърцето ни ще се пръсне, че от тъга сърцето ни плаче, че от мъка сърцето ни се раздира, че сърцето ни лети от радост, че сърцето ни гори от любов…. Ние изпитваме емоциите и със сърцето си, ние чувстваме буквално сърдечно чувствата си.

Сърцето, като всеки орган, с времето старее, заболява, създава проблеми от здравословен характер. Но то винаги остава верен измерител на нашите чувства. Казват: питай сърцето си, то ще ти каже! Остави сърцето да те води!
Майчиното сърце до края остава любящо към детето си, дори когато детето е в пенсионна възраст. Хората до дълбока старост съхраняват чувства на привързаност към партньора в живота си, защото сърцето също така има и памет, сърцето знае! Сърцето е неуморно да търси обич, да дава обич, да споделя, да бъде съпричастно. Опитайте се да препишете това на някой друг орган: дроб, бъбреци…. И в тази си стремителна и неуморна работа сърцето не се уморява, напротив, това го стимулира и му дава сила.
Никой друг орган не реагира така рязко на нивата на хормоните и хормоналните трансмитери, както сърцето. Нивата на допамин, серотонин, кортизол, адреналин, норадреналин при ниски или високи нива съответно ни задъхват, уморяват, получаваме тахикардия, ставаме раздразнителни и тъжни, депресивни и дори яростни, а може и в обратна посока - радостни, спокойни, уверени, оптимистични. И всичко това го чувстваме със сърцето си.
Възрастните хора имат нужда от положителни емоции, които да чувстват с цялото си сърце, емоции, свързани с желанието им за сигурност и подкрепа, за принадлежност и полезност в семейството и общността, в която живеят.
Да хванеш ръка на възрастен човек създава у него толкова окситоцин (хормон на привързаността), колкото да изтанцува страстно танго в прегръдката на любимия на двадесет години! Защото сърцето на възрастния човек знае, помни и желае обич. И е благодарно за всяка частица обич, уважение и достойно отношение.
Неоснователно е недобронамереното и иронично отношение към възрастните хора, които желаят и създават нови партньорски връзки. Всеки иска да бъде щастлив по начин, който той приема и разбира. И всеки носи отговорност за своя живот и своите избори, когато е в състояние да направи това в добро физическо и психично здраве за възрастта си. И всеки има право да търси любов, разбиране и утеха, колкото и където поиска.
Защото сърцето не се пенсионира.