Следвайки живописните завои на реката, носеща името му, неусетно стигаме Боженци. Отдалечено само на 15-ина километра от Габрово, селцето ни посреща с белите си къщички, покрити с тикли, по човешки уютни, съхранили духа български от векове.

Малкото селище, сгушено в северните склонове на Централна Стара планина, е оня пулсиращ жив организъм, със запазена възрожденска архитектура, добре поддържани и озеленени дворове, спокоен и отдалечен от стресовете на цивилизацията живот, който така ни е необходим, за да запазим крехкото си равновесие.

Легендата за основаването на самобитното село – архитектурен и исторически резерват – говори, че то още преди векове се е превърнало в убежище. Когато по време на Второто българско царство османските пълчища подлагат на огън и меч столицата Царевград – Търново оцелелите българи търсят спасение в Балкана. От пожара на погромите бяга и вдовицата баба Божана с деветимата си сина. Тук се заселва тя, а хората почват да наричат селото на името на семейството й – Боженците.

Невероятно очарование излъчват къщите с китните дворове. Редят се една след друга, от гиздави по-гиздави, потънали в зеленина, двукатни и трикатни, с красиви еркери, дървени обшивки по чардаците, ниски широкополи покриви.

Уникалният майсторлък на боженския майстор-строител е, че е съумял да използва перфектно планинския терен. Къщите като че ли изникват от стръмнината. Обичайно имат по два входа – един откъм улицата, на първо ниво, и втори откъм двора, на горното ниво. Белоснежни с варовата си мазилка, спретнати и уютни, те пазят жив спомена за миналото.
Надничаме за една свещица време в уникалната стара църква, прекръстваме се и продължаваме по пътя си. Всички улички в Боженци са застлани с гладък калдъръм от цепен камък.
Умората от кръстосването на стръмните калдъръмени улички и гладът, просто няма начин да не ни отведе в ...механата. А там ни очакват истински кулинарни изкушения - катък, боб в гърне, качамак, овче мляко. Пием и по едно кафе на пясък с бяло сладко.
Веселина ФИЛИПОВА