Щабът реши: „С известни условия да се отворят планините”. Без да се интересуваме от последващите условия тръгнахме хем да проверим допълнителните условия, хем да си „начешем крастата”. Ами застояхме се достатъчно време „У дома”.

Избрахме една от най-интересните дестинации в Родопите - районът на Пампорово.
През Асеновград, Бачково, Нареченски бани, Хвойна и Чепеларе паркираме колата на големия паркинг под хижа „Студенец”. Поглеждам километража – 91 км. Не е много, нали? А вие, които сте от други краища, добавете към тази цифра вашите километри.

Първата ни цел е връх Мургавец (Караманджа). Върхът, от който най-добре се вижда местността, наречена Пампорово. Едно име, което някога някои се опитаха да заличат. Не успяха. Пътеката ми е много добре позната. Сега обаче се провираме между многобройните 6,7, та дори и над 8-етажни хотели и многобройни ресторанти, кафенета и какви ли не развлекателни заведения.

След двадесетина минути сме на огромната някога поляна с общото име Язовира. И тя е пренаситена със завършени сгради и такива, които незнайно от кога са започнати и незнайно кога и дали някога ще бъдат завършени. Едно такова строителство препречва пътя ни към Мургавец. Заобикаляме го, прескачайки най-различни части от строителни материали. Трудно намирам истинската пътека. И тя навярно много, много отдавна не помни туристическите нозе. Трудно я следя. И ако все пак я откривам е поради факта, че преди 30 години точно на този връх в продължение на десетина години провеждах студентски курсове по туризъм и алпинизъм. Нали помните, че там – зад старата хижа „Студенец”, имаше летен студентски лагер. Сега за тази поляна не ми се говори...

Изкачването ни до връх Мургавец (1920 м) ни отнема малко повече от час. Панорамата действително е прекрасна. Връщаме се към Язовира, откъдето тръгваме към втората и може би най-важната цел. Спътничките ми не са били на това знаково място – Орфеевите скали. От долната станция на лифта тип „котва” на пистата, позната като Туристическа и обозначена по правилата на скиорите със зелено, което ще рече достъпна за широката част от владеещите ски техниката. За сведение, ще припомня, че червените писти са за добре подготвените скиори, а черните са само за майсторите.

Движейки се по самата писта след около 40 минути бавен и спокоен ход достигаме горния й край, където е и обръщалото на самите „котви”. Кратка почивка. Нищо че до скалите ни остават само 5 минути и то леко слизане. Малка туристическа беседка. Красиво изпълнение и на барбекю. И само на 30 метра скалите, от които преди много, много години са се леели завладяващите мелодии на орфеевата лира. А там, долу, в подножието, където са красивите Смолянски езера, е била Тя – Евредика, и не само тя.

Стоим дълго на това приказно място. И какво щастие – чак сега като че ли времето се смили и показа истинските си качества. Правим много снимки. Панорамата на юг и напред към Смолян, към квартал „Къшлите” и почти под краката ни към самите езера е неповторима. Слизаме от скалите, защото тук повече от 4-5 души не се побират. А желаещи след нас има, пък и на нас ни предстои самият връх Снежанка (1926 м), с прочутата си телевизионна кула.
Разстоянието е малко и не след 20 минути сме и на третата си за деня цел – върхът, който, най-вече през зимата, привлича стотици и хиляди скиори не само от България, Балканите, но и от целия свят.
Всичко това, което прочетохте, ни отне не повече от 4-5 часа.