По традиция сутринта на 17 юли на празника на Св. вмчца Марина, всяка година четирима свещеници от гр. Стражица, от с. Кесарево, от гр. Лясковец и от Джулюница в съслужение отслужват Света Божествена литургия и празничен водосвет, тъй като този ден е свят празник за населението на Великотърновския регион.

Село Джулюница, Великотърновско, се слави не само със сумиста си Калоян Махлянов - Котоошу, но и с чудотворно изворче на пасище в близост до селото, от което, според неговите земляци, точно в определен ден в годината - именно на 17 юли бликва лечебна вода. Лековитата й сила е най-голяма на тая дата, на която почитаме великомъченицата, затова и вярващите смятат, че Св. Марина е лечителка и покровителка на това свято място.

През юли, а и през следващи месеци тук идват болни от близо и далеч и търпеливо събират лечебните капки за себе си или за свои близки, загубили надежда за лечение. Местни хора твърдят, че всеки, който преспи при изворчето и при изгрев слънце се измие, оздравява от каквото и духовно и физическо страдание да има.

Ето някои свидетелства за чудодейно изцеление: Възрастна жена имала засегнат очен нерв, лекарите твърдели, че окото е неспасяемо. Дъщеря ѝ взела от тая вода и всяка вечер капвала по 3 капки в болното око в продължение на 40 дни. Станало чудото, а офталмолозите от престижна столична клиника не можели да повярват.

Няколко бездетни жени заченали, след като се измили с тая вода. Излекувани свидетелстват, че водата цери безплодие, кожни болести, зрение, ревматични болки, дископатия, шипове, зарастване на счупени кости и други.

Преди време водата се изгубила, за което местните жители нямали обяснение. Но за радост на всички между 2007/2008 г. тя ненадейно се появила отново. Тогава хората от съседното село Кесарево и джулюнци решили със свои средства да вдигната малък параклис в прослава на Св. Марина.

На 17 юли преди 10 години четирима души отидохме при чудотворното изворче. Заварихме много хора от цяла България. Опашката от пристигналите тук болни или техни близки бе дълга и дълго време изчаквах права, докато се добера до едва капещата между големите камъни водичка. Беше вече след обяд, а преди обед струята е била по-силна. Така едва събрах около 50 грама в шишенце. Загребах и лековита черна кал. Над извора се издигаше голямо старо дърво. Знаеше се, че на този ден водата е най-силна, та всеки се стремеше да си налее повече и трудно даваше ред на другите. Това дори доведе до небогоугодни реплики между „опашкарите”.

Водичката ползвах за очите, а калта – за болни места.

Преди 100 години на мястото на сегашното аязмо текла лековита вода, но по-късно се загубила незнайно защо. Преди време била открита от овчар, който пасял болното си стадо – овцете ни живи, ни умрели, останал да преспи на поляната. Като станал - на сутринта всички овце си пасели спокойно. Оказало се, че около полунощ сред поляната бликнала вода, от която овцете пили и оздравели. На следващото лято пастирът пак дошъл и на мястото заварил и голямо дърво.

Друга легенда разказва, че по турско време един баща – мохамеданин пасял стадото си тук, като със себе си довел сляпото си момченце. То стояло до дървото, пило водичка, измило сгорещеното си личице и изведнъж прогледнало. Чудото се разчуло.