В дъждовнитe летни дни бихме искали да напомним на любителите на планината и най-вече на тези, които проявяват интерес към водопадите, че точно сега е времето, когато е най-добре да се посещават тези красиви „отвесни реки”, тъй като водният
стълб е най-силен и това ги прави не само красиви, но и величествени. Аз самият преди дни се отправих към един от многобройните водопади, които все още не бях посещавал.

С почти постоянните си спътници избрахме Сучварското пръскало. То бе най-близко до Пловдив. Запалих пежото и тръгнахме в северна посока. Карлово, Сопот, селата Анево, Иганово, Кърнаре и Христо Даново. Нагоре информацията беше кратка, неясна и дори противоречива.

Търсим помощ от местните, но знаещи нещо по интересуващия ни път почти няма. Поглеждаме информационното табло. То обаче е най-вече за хижите „Козя стена” и „Ехо”. Пътят до там ми е добре познат. Не един път съм пълзял по стръмните пътеки на Дамлъ дере, към хижите, за които току-що споменах.
Сега трябва да навлезна в източния, съсед на каньона Дамлъ дере – Сувчарския, в дъното на който тече буйната едноименна река и самото пръскало. Възрастен мъж все пак ни опътва. „Върнете се малко назад до стария Стопански двор. Права асфалтова улица, минаваща през ромския квартал ще ви отведе почти на час-час и половина до Пръскалото.” Така и направихме. През самия квартал караме с не повече от 20 км/час. Тук правилата за уличното движение не важат за никого.

Малки деца, седнали насред улицата, с нещо се забавляват. Възрастни мъже с бутилка бира си говорят точно по средата на улицата. Над селото асфалтовия път продължава, но е много разрушен. От лявата ни страна слушаме шума на буйната река, проправяща си път в дебрите на красивия каньон. От дясно - застрашително надвиснали отвесни скали образования, а нападалите по пътя камъни ни показват, че трябва да внимаваме. След около 5-6 км огромно каменно свлачище не ни позволява повече. С колата дотук. Не сме сами. Заварваме автомобили от София, Стара Загора, Хасково... Значи сме на верния път.
Вървим бавно. Не бързаме, пък и времето е с нас. Синоптиците са познали днешния ден. От дясната ни страна склонът е стръмен и ограничава взора ни. Точно обратно в западна посока ниско долу бучат буйните води на реката.

Спираме често. Броим малките й 2-3 водни скока. Красиво е! Но и навярно много трудно. Ето го и циментовия мост. Най-после маркировка. Вървели сме час и половина – два. Е, не бързахме иначе можехме да свалим малко от минутите. Веднага след моста отбиваме вдясно и по стръмна, тясна и хлъзгава пътечка бързо набираме височина. Срещаме и тези, които бяха тръгнали преди нас. „Пътят до водопада е не повече от 15 минути. Внимавайте! От мястото от където ще видите самия водопад пътеката леко слиза надолу. Много е хлъзгава и опасна.“. Да, такава я намираме и ние. След нас идват още хора. Значи избраната от нас дестинация, която горещо ви препоръчвам, не е съвсем непозната.
Гледката обаче е впечатляваща. Пред нас е отвесен скален венец под формата на подкова. Точно по средата му от 54-метрова височина с грохот се изсипват обилните водни маси, без да се докоснат до скалите. А това прави Сувчарското пръскало един от най-високите у нас водопади, на което водата директно пада в основата на скалния венец. С годините падащия воден стълб си е оформил много красиво езеро с диаметър около 30-40 метра.

Преценяваме трезво и не само ние, а и всички, които в този ден бяха споделили нашия избор. Никой не слезе там, където водите на Сувчарското пръскало намират кратък отдих, за да продължат своя път надолу.

Не ми се иска да сложа точка на моя разказ, без да се обърна към собствениците на този отрязък от Централна Стара планина, „Национален парк Централен Балкан” с две предложения, едното от което би трябвало да стане час по-скоро.

Последните 200-300 метра са много опасни особено когато са влажни, а те в това усойно място трудно засъхват. Един парапет – дървен, от алпийско или стоманено въже, би предотвратил евентуални нежелани последствия. Второто е много по-лесно изпълнимо – важни са поне няколко указателни табелки, защото от центъра на селото Христо Даново до моста няма нито една табелка. Да, по този път почти няма възможност за грешни отбивки нито вляво нито, най-вече вдясно, но поне една табелка би ви дала успокоение, че пътят, по който вървите, е верният.
И не на последно място в качеството си на професионален алпинист бих посъветвал тези, които ще изберат тази дестинация: Бъдете много, много внимателни!