Първанови ни поканиха на вечеря. Това семейство не ми беше много приятно, защото Първанов беше търговски пътник и обикаляше целия свят, а аз бях обикновен деловодител в една фирма и освен това жена ми зяпаше в Първанов сякаш беше Наполеон, но аз не показвах ревността си в името на семейното щастие.
Отидохме.
- Ах, каква чудесна командировка се случи на мъжа ми! – посрещна ни Първанова. – Ще ви нагостим с нещо неземно!
Тя взе да нарежда софрата, аз гледах към тавана, жена ми, както вече споменах, зяпаше в Първанов.
- Това не е нито ракия, нито водка, а го пият само богатите в Занзибар. И задължително за мезе – тия люти чушки, които всъщност не са люти.
Щях да попитам как така едни люти чушки не са люти, щом са люти, но жена ми ме бутна с токчето под масата и аз млъкнах.
- А сега печеното! – ахкаше Първанова. – Това е дивеч, убит от местни ловци в прерията на Занзибар. Забравих му името, но заедно ще го опитаме.
Исках да попитам какво лошо сме им направили, та трябва да опитаме това печено животно, но което не му знаем името, но токчето на жена ми ме укроти.
За десерт ми предложиха бонбони, които се хрускали заедно с обвивката, защото точно в хартията имало витамини…
- Живеят си хората! – въздъхна жена ми вкъщи.
Но аз бях бесен и гладен. Сложих на масата „Троянска сливова” и кисели краставички. След аперитива си нарязах смядовска луканка и я замезих с червено вино от Перущица. Стана ми ведро, пуснах силно радиото и изиграх една ръченица върху мокета. Отвън по вратата задумка комшията, че вече било полунощ, казах му да си гледа работата, той каза, че точно утре е първа смяна, аз му казах, че е чушка от Занзибар, той ми каза, че никога не е бил в Занзибар и ще ме съди за клевета, аз му казах да слага на жена си кърпа върху лицето, че като я видя пред блока ми изчезва либидото, той ми каза… аз му казах… и така приключи тази среднощна кавга.
Обаче истинска, българска, родна кавга!