Стана тя каквато стана. Малко като по Елин Пелин. Ама тъкмо наобратно.
Валя цяла седмица. Но не дъжд, слава Богу. А бял сняг.
Не стана съвсем разкаляно. А по села и махали натрупа дебел, малко тежичък мартенски сняг. Покри изнурената от суша и разнебитена от немукаетлък българска земя.
Е така и в наше село. Кротнахме се край огнището. И се отдадохме на тихи семейни игри, умозрителни наблюдения и анализи на света. До мига, в който сутрешните новини не ни треснаха бомбата на войната. Война! Ей я на хвърлей място – има няма 200 и кусур километра по море. Добре, че морето също е далечко от наше село.
Както си умозафинтифлюшкахме, тича задъхана леля Мара, съседката: Аман, заман, няма го моят Митре. Излезе сабайлен още и а да се върне, ей го притъмнява вече, от него ни кост, ни вест. Нали страхът от войната ни разтресе. И нещо му хрумна на моя Митре. Промърмори ми, па излезе. Ама нали върви оня сериал, дето дъха ти взима и те глътва цяла в мисли и вълнения кой ще излезе майка и коя баща, пък и на кого, дали ще се вземат младите, кой с кого и как ще се каращисат – абе съдбовни терзания. Та как да слушам Митре що ми дудне.
Ама свърши тоя сериал. И вторият. Че и третият. Забърках вечерята. Тръгна да се смрачава. А Митре го няма и няма.
Втурнахме се ние с леля Мара да дирим бай Митре. Че вълчи студ е навън. Да не е пропаднал в някоя пряспа. Или дупка по пътя – нали ги знаете пустите пътища. Цял вол могат глътна.
Дирим го ние. Нийде жива душа няма. Кого да питаш. Обиколихме селото. То не е голямо. Пък и няма кой знае къде да свърне. Повечето къщи са празни. В тоя час и магазинът е затворен. Кръчма няма. Всеки сам си прави и в тесен кръг си споделя парцуцата. Че и ковидът ни карантинира по малки съседски и приятелски групи. Нали и ние затуй сме на село.
Да не се отплесваме. Търсим бай Митре. Ходихме, що ходихме. Няма и няма.
В един момент зървам огряна от мижавата улична лампа прясна пряспа – бая натрупана. Напълнила целия сайвант. Колко пък дърва да е струпал съседът. Цяла планина. Леля Мара рече, че не е виждала да са толкова много. И отидохме, та разровихме тежкия сняг. Че и ледена корица беше тръгнал да бронира.
О, радост. О, възторг. Ей го бай ви Митре. Блажено подхърква, положил буза о острието на брадвето, гушнал празната плоска.
Митре бе, хайрсъзино бе, душеваднико ниеден, проклетнико опиянчен... – занарежда леля Мара подходящия за случая свой обилен репертоар. Стресна се човекът, скокна. Та в уплаха си си цепна бузата. Та и бърза помощ се наложи да му дадем. Ковидмаските веднага влязоха в нова употреба – на превързочни материали.
Как да е с помощ от съседи и съпруга бай Митре се дотътри до къщата.
Седнахме и ние да се сгреем. И успокоим.
Бай Митре разказа каква е станала.
Размислил се той покрай войната какво да стори за бърза грижа за дома и жената. Буркани имали още в мазата. И ракия, и винце. Та кво-кво – решил да нацепи повечко дърва. За всеки случай.
Тръгнал Митре към сайванта. Под едната мишка с плоска с ракийка – че тя по-люта и от лютата виелица навън е – та с нейна подкрепа да пребори халата. Под другата – брадвето.
Цепил, отпивал. Цепил, гаврътвал...
И се отцепил. А дебелият сняг натежал и се хързулнал от покрива на сайванта. И баш връз Митре. Целия го затрупал.
Като на добри съседи, спасители и слушатели не спря да ни налива анасонлийка. И омайни лакардии.
Няколко дни сме в пълно вцепенение и отцепление. От съседите. И от света.
РосНИК