Щедрата есен отново пристигна…
Налягането ми кръвно високо повдигна.
Пак „побесня“ с тез буркани жената,
а на мене – ще ми се пръсне главата.

- Ставай и тръгвай! – крещи тя. – Няма време,
трябват ми две големи тави за варене.

Къде ще ги търся? – Един господ знае.
Но тя е жена, братя, не иска да знае.

Праскови, круши трупам вкъщи,
тя само и само да не се мръщи.
После се чудя как ще ги чистя,
макар и компоти да имаме триста.

Мъкна чували с червена капия,
от приятели наши вече се крия,
пека патладжан денонощно на двора.
Човек ли съм вече? – Не искам да споря.

Край мене съседи усмивки раздават,
но вътрешно знам, че ме подиграват.
Сърцето ми лудо в гърдите подскача
и вярвайте, ида ми да се разплача.

Кажете сега, как да останем хора прилични,
хора с непокътнати нерви,
като дворът ни е заприличал
не на градина,
а на завод за консерви!