Всеки ден преди залез слънце възрастните жени от селото се събират на сладки раздумки пред къщата на буля Петровица. Те са загрижени за своите старини, тъй като живеят сами в къщите си на село.
Изведнъж се чува гласът на сладкодумната стрина Тодоровица, която взема думата и произнася с голяма увереност: „Моята е лесна, жени. Га умре единият от нас, тогава аз ще отида да живея при децата в града.“