През петдесетте години на миналия век най-тежката работа в селското стопанство в Стръмен дол била вършитбата. По цял месец денонощно горе над селото в стопанския двор виела и ръмжала вършачката между купните снопи. Почти без почивки на смени се работело.
В горещ юлски ден спрели за някакъв ремонт и всички грохнали, изпрашени, пепеливи, насядали на сянка под близкия клонест дъб, като проклетисвали всичко - управията, неправдите. Помолили известния шегаджия Хитко Вътев да каже „онова за текезесето” – на село му казвали „текезе”. И той почнал:
Текезе, текезе, що ни силиците взе –
днеска норма – утре две – тегло, но няма накъде.
Аплодирали го, засмели се, заръкопляскали, но изведнъж възторгът им секнал – иззад близката камара идвал Найден – председателят, с него партийно началство от града – проверяващи. Конфузна ситуация. Поздравили, попитали туй-онуй за работата и за какво толкова се радвали преди малко.
- Дребна работа – отговорил им рецитаторът. – Разказах им какво светло бъдеще ни очаква, затуй всички се радваха.
И проверяващите си тръгнали удовлетворени от проверката.