Преподавателката по литература беше много строга и взискателна към нас, първокурсниците в техникума. Казваше, че ще ни научи на литература и български език с голямо „Б”. За целта използваше многообразни прийоми и методи. Много ни затрудняваше правенето на анализ на литературното произведение – разказ, стихотворение, прочетен роман. Когато питаше с гръмкия си глас: „Кой сега ще направи анализ на това стихотворение, което взехме миналия път?” – всички от класа забивахме погледи в чиновете. От трийсет ученици само двама - трима неуверено вдигаха ръка, но угнетени от всеобщо траурно мълчание, бързо се отказваха. И учителката от упор ни заливаше с перифраза на стих на Ботев: „Мълчи народът! Глухо и страшно ще дрънкат двойки…” Ние се свивахме уплашени ниско над чиновете, а тя ни довършваше окончателно с думите: „И накрая на срока ще има ред сълзи и два сополи!” „При тия знания оценките ще гравитират малко над единицата”, това ни беше внушено.
В единия от часовете започна да изпитва Георги – малко нахакан балканджия – за стихотворение на Вапцаров. Той се мъчи, поти се, преразказва го. Учителката снизходително клати глава и пита: „Какво е искал да каже поетът с еди кой си стих?” Георги мълчи и сумти, а тя повтаря въпроса. И той изтърсва:
- Каквото е искал да каже, човекът го е казал. Аз да не съм клюкар да се договеждам (досещам) какво е мислил още!
Учителката го гледа смаяно и учудено и след минута каза:
- Дай си бележника да пиша тройката, щом не си клюкар.