Д-р Владимир Пожарашки: За пенсионерите движението означава живот

Последна промяна на 23 юни 2023 в 08:00 636 0

Доктор Владимир Пожарашки е завършил медицина през 1991 г. в София. Специализирал е Образна диагностика и е работил в Института за спешна медицинска помощ „Пирогов“. Завършва Института за Неорайхианска аналитична психотерапия в София. Практикува Телесна аналитична психотерапия.


- Доктор Пожарашки, кой прави промените - терапевтът или самият човек?

- Самият човек прави промените. Това става в процеса на общуване с терапевта. Терапевтът играе ролята на „огледало“. Когато се огледате и видите, че нещо у вас е грозно или ви пречи, вие няма ли да го промените? Въпросът е да го видите. Психотерапия е да видиш себе си чрез общуването с другия.
У нас е останало убеждението от миналото, че от психотерапия се нуждаят само лудите. Така мнозина не смеят с години да вдигнат телефона и да потърсят помощ. А качеството ни на живот се определя от това как възприемаме живота, себе си и другите.

- Кои възрастни хора се престрашават да потърсят помощ при вас?

- При мен идват възрастни хора, които не могат да преосмислят живота си по нов, по-добър за тях начин, и стигат до криза. Свикнали са да работят много и сами да изкарват доходите си. Пенсионирането с рязката промяна в начина на живот ги обърква.
Освен това в обществото ни вече битуват други ценности, отношения и поведения, различни от онези, към които те са привикнали в годините. Плашещо е, че не можеш вече да се справяш добре в окръжаващия те свят. Затова възрастни хора, живеещи с децата си, се справят по-спокойно с тази възраст.

- С какви клинични прояви са повечето пенсионери?

- Проявите при възрастните и стари хора са разнообразни. Може да включват различни видове тревожност, депресия, силно чувство на несигурност, обърканост, самота, чувство на неудовлетвореност, на неоцененост, на загуба на смисъл и др. Всички тези симптоми показват едни и същи неща в различна степен - неумение за адаптация пред новите условия, възможно затруднено общуване и страх от несправяне с живота.

- Когато внуците имат проблеми, как трябва да разговарят с тях бабите и дядовците им?

- Тук отговорът ми е кратък: просто гушнете детето кротко, спокойно и топло. Когато то се успокои, ще можете да говорите и за проблема. Ако се захванете с проблема, преди детето да се е успокоило, то просто няма да ви чуе или е вероятно да реагира гневно. И съпротивата му няма да е само срещу вас или срещу това, което му казвате, съпротивата ще е емоционална срещу проблема или ситуацията, с които то се е сблъскало. Нужно е първо да спадне нивото на силната емоция, така че рационалността на детето да се възстанови, защото силната емоция изключва способността за разумно мислене.

- Обаче детето е дете и това е възрастта, в която заучаваме най-много и най-лесно житейските модели на поведение…

- Точно така. Имах случай с пациент, чиято майка на около двегодишна възраст на детето отключва параноидна шизофрения. Тя го оставя на съпруга си, но той явно не може да се грижи адекватно за него. Така детето остава на грижите на бабата. Връзката на този вече пораснал човек с баба му беше много топла и стойностна, и реално бабата е станала психичната майка, грижейки се с обич и мъдрост, предавайки му ги като житейски ресурс.

- Мисля че тук трябва да подчертаем и ролята на семейството в грижата за децата…

- Семейството се явява условно казано колективен субект. Едно разбито семейство или семейство с объркани ролеви модели не може да отгледа здрав индивид, имам предвид човек със здрави отношения и поведения. Детската градина може да замести от някаква възраст грижата за детето, както е прието за през деня, но през останалата част на денонощието е добре детето да живее със семейството у дома. Тя не може да замести родителя и семейството.

- Защо е добре децата да ходят на детска градина?

- Защото общуването с други деца на същата възраст развива способността за социални контакти извън семейството, за намиране на място и равнопоставеност в среда от себеподобни.

- А как ще коментирате, че често старите хора стават като деца?

- Точно така. В тази житейска ситуация у възрастните хора по-лесно може да ескалират емоционално възприятия и нагласи, формирани още в детството. Личността постепенно регресира и по-трудно се справя с управлението им. Така, с напредване на възрастта, много общо казано, детето у нас се завръща. Затова тази възраст изисква уважение, внимание и подкрепа. Важи за всички ни и е нужно да сме осъзнати за това.

- Какви съвети и препоръки ще дадете на хората в третата възраст?

- Третата възраст е много достойна и важна. Тя събира целия жизнен опит на индивида с всичките му ресурси и с добитата безценна житейска мъдрост. Това богатство следва да бъде предадено на следващите поколения. За съжаление дефицитите също могат да бъдат предадени.
Нужно е да разберем, че цял живот се учим и можем да развиваме липсващите ни умения или знания, и че винаги има какво конструктивно да правим, вместо да скучаем и да чакаме да умрем. Най-важното е да сме добри хора и да не губим мотивацията си за смислен и ползотворен живот в рамките на възможното.
Казвам на всички пенсионери: ако нещо ви липсва, опитайте се да го научите. След пенсионирането имате много време за това. Говоря не за материални, а за духовни неща. Не си хабете времето с неща, които не ви дават смисъл и не ви носят радост. Научете се да давате и да получавате - това е животът и затова сме тук. За съжаление у нас много възрастни хора са с нагласата: „е, за къде, няма време вече“ и с това сами обезличават дните си и даже ги правят по-малко, разболявайки се с негативни настроения и с нездрави отношения. Помнете, че времето е безценно, ползвайте го разумно, за да живеете дълго и щастливо!

- Как един работещ и активен човек да промени безболезнено графика си, когато го пенсионират?

- Нужна е промяна според ситуацията и според възможностите. Често искаме нещото и начинът, по който сме свикнали то да става, да продължава безкрайно. Даже, след като сме се родили, сякаш не ни се иска никога да умираме. Нужно е да разберем и да приемем, че няма нищо безкрайно и че нищо на този свят не е вечно. Нищо!

Няма безболезнени промени, но тези промени могат да бъдат по-малко болезнени, ако умеем да приемаме – възрастта си, възможностите си, ресурсите си към определен етап и самите етапи, изискващи от нас различни роли. За мен, например, да страдам, че не съм в пубертета и че не ми предстои да откривам любовта с всичките и „фойерверки“ няма смисъл, защото съм в друга възраст. Просто го приемам. Да страдам за това ще е незряло. Зрялото е да приема, че съм във възрастта, в която мога да открия други нюанси на любовта, че ми е време може би за внуче и, че ако съм в пубертета, няма да имам зрелостта да пиша книги.

- А как да преодолеят стреса и как да се избавят от болести на психична основа хората в пенсионна възраст?

- Като се движат. Бях в Шанхай преди години и в Медицинския университет местен професор ни каза, че пет процента от населението на 24-милионния мегаполис, тоест над един милион души, е на над деветдесетгодишна възраст. Професорът сподели също, че на повечето от тези хора не бихте им дали възраст над 70 години, ако ги срещнете на улицата. На въпросът ни: „Как си обяснявате феномена“, той отговори: „Можете да ги видите всяка сутрин в градинките да играят тай-чи“. Движението е здраве. То естествено намалява стреса и напрежението, повишава дебита на кръв през съдовете и помага на процесите на естествена детоксикация. Освен това движението вдига нивото на енергията, а тя е енергията ни за живеене. Когато се движите, задържаните напрежения в тялото под формата на стегнатост се разблокират и се самоосвобождават. Така тялото се самооздравява.

- Но сякаш на старите хора винаги им липсва младостта…

- Може би на мнозина им липсва, но не бих казал, че липсва на всички. Спомням си баба ми и баща ми. Когато бяха на преклонна възраст, аз ги попитах поотделно, дали биха искали отново да са млади. Стряскащ за мен беше отговорът първо от баба ми: „Не, не желая, взимам си от всяка възраст хубавото. Сега го взимам от тази.“
Никой от двамата не знаеше, че ще питам другия. Отговорът на баща ми беше сходен, което направо ме шокира. И сега помня баба ми, ходеше с широкопола сламена шапка. Обичаше да седи на двора под трепетликата на шезлонг. Четеше книжка, а до нея на малка масичка имаше чашка бира и чинийка с нарязано сирене. Мисля, че на това ни учи животът – да му се наслаждаваме, когато и колкото можем, да се радваме и да обичаме.