Ябланица събра спортни звезди от миналото

Последна промяна на 30 юни 2022 в 23:49 113 0

Васил Ушански – Съра

Както се казва, треньорът си е треньор цял живот. Васил Ушански - Съра не изневери на това правило и заедно със съпругата си Пенка Мирчева организира най-мащабната до сега среща на бившите волейболни звезди на „Изгрев Ябланица“. Имайки зад гърба си над 15 години като активен спортист и над 30 години като успешно заемаш поста треньор на отбора, той без усилие отново успя да обедини бившите играчи.
Близо 50 души се събраха в града на халвата и си припомниха ученическите години, които по един или друг начин са повлияли на живота им. Успяхме да поговорим с една много малка част от тях, но при първа възможност ще променим това.
- Благодарение най-вече на жена ми се случи тази среща и почти всички се събрахме. Мисля, че наистина всички са щастливи и се радват, че се виждаме отново след толкова години. На мен също ми е драго, защото почти всички са минали през мен като треньор – това ми е голям спомен, който още дълго ще ме топли - сподели Васил Ушански – Съра със сълзи на очи.
Сълзи на умиление имаше в не един и два погледа, а чувството да си сред толкова много успели и заслужили спортисти е наистина велико.



Мария Минева


Една от дамите, прославили не само града, но и страната ни, която присъства на срещата, бе Мария Минева. Като човек, чел доста материали за нейната спортна кариера, съм възхитена от начина, по който накратко и без излишни хвалби разказа житейския си път:
- Аз съм дългогодишен състезател в ЦСКА, 7 години капитан на националния отбор по волейбол на България. Родом съм от Ябланица. Тук съм израснала като волейболистка, в гимназията. След това се записах във Висшия институт по физкултура (ВИФ) и станах състезателка на Академик София. Като завърших, отидох в ЦСКА, а после заминах за Италия. След това станах треньор.
Вече съм пенсионерка и продължавам да живея в София, но през лятото обикновено съм тук, в Ябланица, в бащината къща. Много ми е приятно тук. Самата природа, зеленината – всичко е толкова хубаво и успокояващо.
Както вече споменах, започнах да се занимавам с волейбол още в прогимназията, в 7 клас. Някога ни караха да тренираме всичко – волейбол, колоездене, лека атлетика и т.н.
Първите ни треньори, които се ориентираха да направят мъжки и женски волейболен отбор, бяха Перо и учителят ни по физкултура Иван Попов. Те много се грижеха за създаването на волейболната ни кариера.
На първото Републиканско селско състезание станахме втори. Беше много голяма трагедия за нас. Тренирахме много и на следващата година станахме републикански шампиони.
След това напуснах – станах студентка.
От тук започна любовта ми към спорта. Даже в началото родителите ми бяха против. Селският манталитет беше семейството на първо място – никакъв спорт, особено за жените. Баща ми не ме пускаше да ходя по състезания и си спомням, че се налагаше да идват директорът на училището, учителят по физкултура и треньорът, за да искат разрешение от него. За щастие след това се примири.
Ябланица има традиция във волейбола, която трябва да бъде продължена. Миналата година бях на едно състезание, в което участваха пионерите и младша възраст на „Изгрев Ябланица“ и ми направиха добро впечатление. Треньорът им Иван Иванов се справя много добре и работи отлично – личи си, че е ентусиазирано момче. Това е една гордост за града. Залата наистина е малка, но при добро желание ще постигне много успехи.


Дако Стоянов

Не по-малко интересен събеседник бе и Дако Стоянов. Въпреки че по професия е строителен техник, той се раздава за волейбола и оставя ярка следа в сърцата на местните фенове.
- Цели 30 години съм спортувал и искам да кажа, че всички ние, които играехме за Ябланица, не сме взели и лев за това. Всичко беше на доброволни начала и от любов към спорта. С ръка на сърцето мога да кажа, че играехме наистина грамотно, професионално.
Ябланица беше известна като град на волейбола и на сусамената халва. Ние успяхме да й спечелим тази слава и да покажем на какво сме способни.
Лично аз съм висок 175 см, но имах отскок 102 см. Само аз и Цано Цанов скачахме толкова. Сегашните национали са по 2 метра, някои даже и повече, и скачат по 70 – 80 см.
Благодарение на страстта ми към волейбола се запознах и със съпругата ми, с която на 1 юни отпразнувахме 55-тата годишнина от сватбата ни. Запознахме се през 1967 г. в Белица, Благоевградско. Там бяхме на Републиканско. Четири дни по-късно се ожених за нея – това ми е един от най-важните спомени от онова време.



Верка Алексиева


Разказът на Верка Алексиева ме пренесе във времена, в които не само аз, но и моите родители не са били родени. Припомнете си и вие историята на тази велика жена:
- Родом съм от село Добревци. Учих в гимназията в Ябланица, всички играехме волейбол. Учител ни беше Иван Попов. Ходехме на селски спартакиади – дори станахме и шампиони в Раднево.
Като завърших гимназия, ме приеха във ВИФ със специалност волейбол. Тогава бяхме 30 волейболистки първи курс и реших, че там нямам никакво развитие, защото не бях висока. Добре играех, но не бях най-добрата, а 30 момичета са много. Така отидох в Панчарево. Там ме покани едно момиче, което вече тренираше академично гребане, и останах. Имаше и други момичета от гимнастика, атлетика и т.н., които също бяха стигнали до извода, че нямат бъдеще в тези спортове.
Треньор ни беше Васил Боянов, с който още първата година започнахме да пътуваме на регати в ГДР, Франция, Австрия. През 1967 г. стигнахме до бронзов медал във Франция.


Когато завърших института, ме поканиха в ЦСКА. Като състезател стигнах до сребърен медал на Световното първенство в Нотингам през 1975 г.
Следващата година участвахме на Олимпийските игри в Канада, но не успяхме да се преборим за медал. Станахме четвърти с едва няколко секунди разлика. Тогава ни смениха лодката в последния момент и не ни пасваше добре. Ролевата пък беше по-тежка – по принцип трябва да е 45 кг, а нашата беше 55 кг. Това се отрази много, защото определено се усещат 10 кг повече, и така се разминахме с медалите.
След като приключих състезателната си дейност, станах треньор в ЦСКА. Имах много качествени и заслужили успехите си момичета. Най-изявена от всички е Румяна Нейкова.
Сега живея в София, но си идвам за по няколко дни в с. Добревци. Много се радвам, че се състоя тази наша среща и пожелавам на всички да са живи и здрави още дълги години и да се срещаме.
Искам да поздравя и ръководителя на децата, които се изявиха на сцената на „България търси талант“. Много се радвах, като се явиха децата от Ябланица. На финала бяха толкова пъргавички и игриви. Отлична работа са свършили.

Васил Борисов – Ръбела


Защо Ръбела беше моят първи въпрос, отправен към Васил Борисов – Ръбела:

- Така ми казваха всички, защото аз съм такъв човек, че когато има несправедливост, винаги се „ръба“ – не се предавам, независимо дали съм в Ябланица, Плевен, София, Мадрид, Китай (в Китай не съм ходил)...
Родом съм от Радомирци, Плевенско. Учех в гимназията в Луковит, докато не ме изключиха от там в 10 клас. Причината беше, че спах с едно гадже. Призна си тя и ни изключиха и двамата.
Тогава учителят ми по физкултура ми каза, че тук има волейболен отбор и е хубаво за мен да дойда. Взех си документите януари след ваканцията и „акостирах“ на площада. Имаше един метър сняг. Тук вече беше дошъл един мой приятел, та заедно живеехме в една стаичка. Палехме едно кюмбе да се греем, че беше страшен студ. Така се озовах в гимназията и започнах да уча и да тренирам волейбол в Ябланица. Това бяха едни от най-хубавите ми години.
Моят баща не ми даваше да играя. Даже една вечер, като ме хвана и ме гътна на земята да ме коли с ножа, заради волейбола. Майка ми се притесни много, а аз станах и избягах. Три дни не се прибрах.
Имам великолепни спомени от Ябланица. Насред София победихме „Левски София“ с 3:2 гейма. Представи си - село Ябланица победи! Тогава с три победи и две загуби станахме четвърти в България! Ако имахме треньор, сигурно щяхме да играем и за титлата.
На следващата година бихме всички наред и играхме финали с тия същите. Ако не ни беше „порязал“ съдията, ставахме шампиони, момиче! 12:9 водихме и ни свири три бъркани, а нямаше въобще такова нещо. Паднахме с 3:2. Село Ябланица беше на второ място в България.
По време на един от тези мачове, когато играхме с „Ботев Пловдив“, съдия ни беше Тодор Симов. Той ме беше забелязал и като завърших гимназия ме взе в ЦСКА. От есента бях в спортната школа на ЦСКА. След това заминах за Пловдив, да играя за „Ботев“. Играехме в „Б“ група. После се класирахме за „А“ група.
След това живях и в Гърция. Бях треньор на втория отбор. Ожених се за една гъркиня навремето, още по комунистическо. Много исках да се махна от България тогава. По това време на един приятел идва близка, която е женена за грък. Тя водеше с нея гръка и сестра му. Като я видях сестрата и казах на моя приятел „За тая ще се оженя“. За една седмица се оженихме и отидох в Гърция.
Обясних им, че не съм случаен и искам да работя качествено. Исках да ми уредят лагер на морето. След като приключи както го бях планирал, капитанката на отбора ми каза: „Мистър, аз съм била 10 години капитан на националния отбор и такова чудо до сега не съм видяла.“
Имам дъщеря на 55 години, две внучета и три правнучета. Имам и син на 30 години. Последната ми съпруга е с 27 години по-млада от мен.
Не съм идвал тук от 50 години, може и повече.
Едни от най-хубавите ми години са били в Ябланица. Тук завърших гимназия, играх волейбол с удоволствие. Уважаваха ме хората и аз ги уважавах. От тук станах състезател на ЦСКА. Първото ми гадже беше от тук.
Пожелавам на Ябланица да се развива още и да се превърне в един прекрасен град.

На срещата присъстваха още много заслужили в спорта личности като Георги Пеев, Дарина Александрова, Цано Цанов и др. Беше наистина вълнуващо преживяване.