На толкова години да изкачиш планината на древногръцките богове си е истинска авантюра. Е, успях! Това ми е третото изкачване. Първото – преди 10 години на 5.Х.2007г., второто – на 23.ІХ.2011г. с двамата ми внуци, студенти тогава. И в двата случая стъпих на най-високия и технически доста труден връх на Олимп – Митикас (2918 м). По-труден от него е връх Стефани (2909 м), наричан още Тронът на Зевс – само за алпинисти.
Изкачването ми на Олимп и още много върхове извън България е благодарение на доц. Сандю Бешев, змс по алпинизъм. И този път, освен организацията, щеше да ни бъде водач, но обективни причини му попречиха. А това щеше да му бъде 50-то юбилейно изкачване на върха на боговете.

Пътуваме с лека кола четирима души: аз, Васил Панайотов, роден през 1941 г. в с. Добралък, Пловдивско, и двамата синове на Сандю Бешев: Иван, малко над 50 години (безупречен шофьор през цялото ни пътуване), и Тодор, малко под 50 години (от доста години намерил успешна реализация в Сидни, Австралия).
Рано сутринта на 10.ІХ. влизаме в Гърция през граничен пункт Кулата – Промахон. Трябва да стигнем до паркинг „Приония“ под Олимп (1100 м надморска височина). От тук следва изкачване за този ден на 2100 м до хижа „Спилиос Агапитос“. Минаваме покрай Солун и продължаваме посока Атина. Последното селище, покрай което се минава, е Литохоро. Пътьом разглеждаме манастира „Агиос Дионисиос“. Паркингът е препълнен с коли. От Пловдив до Олимп са 515 км, а от Егейско море по въздушна линия - около 16 км.
Тръгваме по пътеката. До хижата и след нея тя е добре оформена (но не и лека!). Обозначенията на много места чак до върха с Е4 означават, че е част от международен туристически маршрут. Оживено е – непрекъсната интернационална върволица се движи нагоре-надолу. Един бразилец, който слизаше любезно ми отстъпи много подходящата за случая помощна тояга (нямах щеки). С нея се разделих, чак когато си тръгнахме от Олимп.
С моето бавно темпо на човек от третата възраст стигам хижата последен от нашата група - за 3 часа и 30 минути. Тук всичко ми е познато: строг ред и безупречна хигиена, осигурявани от Мария Золатас (баща – грък, майка – германка). На следващата сутрин с Васил тръгваме още по тъмно от хижата към заветния връх.

Започва голямото изпитание. В този ден трябва да се качим до върха, да се върнем на хижата и да слезем до паркинга. Скоро ни настигат и подминават млади и енергични туристи. Денивелацията е респектираща. Зад нас вече е останала всякаква растителност. Вода има на „Приония“, след това на хижата и никъде другаде. Васил има повече сили – дръпва напред. Настига ме Тошко (за втори път е на Олимп). Движи се бързо. По-късно ме настига и Иван. Той не пропуска да улови с фотоапарата си всяка забележителност. И сега е много оживено. Хората тук стават доброжелателни, внимателни, сърдечни. Непрекъснато чуваш: „Ясо, Калимера, Хелоу, Хай, Гутен таг, Бон жур, Добрый день…“ С Васил в този ден не видяхме по-възрастни от нас. Често получавах поощрителни поздравления (заради третата ми възраст, разбира се).
Този път стигам само до връх Скала (2866 м). Той е непосредствено преди връх Митикас. Не че нямах сили, не ми стигна времето. Със Скала се задоволи и Васил. Иван и Тодор, разбира се, изкачиха Митикас, който носи още името Пантеона.
След Олимп ни предстояха две нощувки на брега на Егейско море в курортното селище Лептокаря. Очакваше ни и Метеора над градчето Каламбака и селцето Кастраки с неговите манастири, построени преди стотици години на недостъпни скални образувания. Истинско чудо!
На 13 септември по обяд вече сме в България. Преди град Гоце Делчев се отбиваме до манастира „Преподобна Стойна“, спираме на Попови ливади с едноименната хижа и паметника на Гоце Делчев. Насочваме се към Юндола, спускаме се към Белово...
Прибираме се поизморени, но и безкрайно обогатени.