Успешна учебна година на всички деца и особено на тези, които покрай баба и дядо хвърлят по едно око на любимия им вестник „Трета възраст“. Публикуваме пътеписа на Дивна Бончева, 12-годишната внучка на един от нашите сътрудници – журналистката Веселина Филипова, автор на няколко книги за пътешествия. Кръвта вода не става!


Остават малко дни до началото на новата учебна година. С брат ми Явор и братовчед ми Анди се посместихме в малката кола на дядо Донко и след като всеки получи по един удар в ребрата, гърба или корема, дядо седна на шофьорското място, а баба Веселина до него. Ще ходим до Пещерския водопад и Земенския манастир. Пуснаха навигацията и потеглихме.

Пътят от София до село Пещера, област Перник, е около един час, но ние въобще не го усетихме. За да се стигне до пътеката за водопада, колата се изкачва по стръмен и каменист път. Когато той свърши, пред нас се разкри живописна гледка, спираща дъха: две внушителни планини – Рудина и Земенска, по които ясно се различаваха камъни, борове, ясени и малки храстчета, над малкото селце, сгушено на двата бряга на река Треклянска. Но наоколо не се виждаше никаква пътека. Навигацията сочеше някъде в гората.

Най-сетне се престрашихме и започнахме да слизаме през гората с надеждата да стигнем до пътека, която да ни отведе до водопада. След като преодоляхме удрящите ни клони и спъващите камъни, пред нас се разкри пътечка. Тя ни отведе до стръмно и затрупано с клони място. Тогава се отказахме и се върнахме безславно при колата. Пропуснахме да видим Пещерския водопад Тъй като вече беше 12 часа, решихме да се подкрепим в жегата с малко ябълки.

Вече заситени, отново се натоварихме в колата и потеглихме. Пътят до Земенския манастир беше асфалтиран и спокойно стигнахме до него. Посрещна ни внушителна стена с надпис „Национален исторически музей“. Прекрачихме прага и ни лъхна приятна миризма на рози. Направихме още една крачка и видяхме откъде идва ароматът – навсякъде цъфтят прекрасни рози. Вляво от нас имаше скулптура на красив овен от чамове, а до него е музеят на овцете и на овчарите. Той е много интересен както за деца, така и за възрастни. Влязохме и в малък музей с икони, подарени от местни жители. А в центъра на поляната е и самият манастир „Св. Йоан Богослов“, построен през ХI век.

Разбира се, влязохме. Беше целият изрисуван със стенописи. Различихме Св. св Кирил и Методий, а отгоре, точно от заобления купол, ни гледаше Исус Христос. Олтарът на манастира е различен от останалите – не е от дърво, а от камък.

Явор и Анди не знаеха защо повечето изрисувани по стените светци нямат очи. Аз имах отговор:
- Нали знаете, че сме били под турско робство, а османците са мюсюлмани, не са искали да вярваме в Христос, а в Аллах. Затова са изчегъртвали очите на нашите светци по стените. Или направо са ги разрушавали.
Те кимат в знак, че са разбрали.

Отправяме се към камбанарията. Тя е малка, но красива. Най-после сядаме до изрисуваната чешма да хапнем по един сандвич. В края на поляната има малка пързалка с люлка за по-малките и страхотна гледка към град Земен и околността. Наснимахме се и беше време да си ходим.
На връщане спряхме за по един вкусен сладолед и вече всички бяхме щастливи.
До нови срещи, Земен!

Преди 60 г. Земенската църква е обявена за паметник на българската архитектура и живопис, а Земенският манастир – за национален музей
Уреденият двор на манастира
Популярността на манастира се дължи и на забележителните стенописи с библейски сцени от XIV век