Казват, че Ивайловград е южната приказка на България.
Местни ястия са кокошка с кускус и рибник – ястие поднасяно на сватбената трапеза, специално за кумовете. Вита пита, сладко от зелени и зрели смокини, рачел, юбриенски клин, катена пита, масленца и много други. Прочуто е пенливото ивайловградско вино от плодородните лозя наоколо.
Село Свирачи е на 6 км от Ивайловград. Някога било населено само с гърци и турци, напуснали България след Освобождението. Името му идва от зурни, на които се е свирело тук, казвало се е Зурнозан - свирачи на зурни на гръцки. В по-ново време е преименувано на Свирачи. В близост до Свирачи е най-древната забележителност в района – античната вила Армира, както и Голямата могила, античен некропол. Местна забележителност е църквата „Св. Димитър“ с чудотворната икона на Света Богородица, която се изнася за литийно шествие всяка година на 15 август. А тази година, на 31 август, ще имат и друг празник – на всеки пет години е техният много специален празник в чест на завърналите се в родината малоазийски българи.
Драматично е миналото на жителите от Свирачи. В края на 16 век след жестокости от турците, голяма част от местните жители решили да се изселят. Последвали ги жители от селата Горноселци, Хухла, Камилски дол и др. Те напуснали родните си места заедно със семействата, преминали Босфора и се заселили в Мала Азия. Мъжете били майстори в приготвянето на дървени въглища. Тамошните власти им позволили да изсекат горите и от дървесината да правят въглищата. За властта – въглищата, за преселниците земята, която да обработват, за да се изхранват. Така прадедите решили да потърсят спасение от чуждата робия тъкмо в сърцето на поробителя, в Турция. Но установени там, те запазили своя бит и култура, своя език. Във всяко село там построили училище, учели децата на българско четмо и писмо, да не забравят, че са българи. С годините усилен труд, селата им се замогнали. Едно от селото било край голям извор, нарекли го с турското име Коджа бунар – Голям кладенец или Голям извор. Казвали му Голямата òда. На други свои села там дали имената Урумча, Ново село, Сьоют, Киллик, общо около 20 български села, в които преселилите се към 700 българи за няколко десетилетия станали население от 12 000 души.
Животът им в Мала Азия бил спокоен. Първото българско училище в Мала Азия било в село Мандър през 1873 г. През 1874 г. отворило врати българското училище в село Коджа бунар, после и в другите села. Добре живеели българите там, но времената се сменили. Дошло размирно време на поредица от войни. Съдбата на малоазийските българи станала незавидна след започналите размирици на Балканите. Настанали обири и убийства по пътищата, кражби и палежи, насилия и отвличания, жестокости съпътствали тяхното допреди спокойно всекидневие. Търпението преляло, когато започнали да събират младите българи за турската войска, която трябвало да воюва с българите в България. Тогава, осъзнавайки своята несигурност, малоазийските българи решили да потърсят спасение в родината си да се върнат. Изоставили богатите си имоти, земята, стадата. Тръгнали към прародината с по една бохча в ръка. Качили се на корабите, прекосили обратно Босфора и се върнали в България. Заселили се на същата земя, откъдето тръгнали преди векове – района на Ивайловград. И още с пристигането си, създавайки новите си поселища, тези родолюбиви българи веднага открили училища за своите деца. Тук и днес живеят честни и достойни хора. Те пазят духа и културата на предшествениците си. И днес можете да чуете автентичните фолклорни песни на певческата група от 13 жени от селото. Групата е създадена през 1963 г. към читалище „Пробуда 1914“ в село Свирачи, като жените пазят не само песенното богатство, но и местните занаяти. Тук ще ви покажат как се плете на фуркет, тъкане на рогозка и на кърпи, махане на прежда, ще ви покажат как се правят кукли от царевична шума или какво е било метларството преди време.
Всяко събитие от живота на хората тук е свързано с точно определено обредно ястие – брош, вечерна, меденица, баница с късмети, сладка пита за прохождане на дете, великденски обреден хляб, козунак и боядисани с брош яйца. Специално място в кухнята на тукашните жени заема зелникът. Той се приготвя от прясно набрана маруля или диво зеле, корите за баницата задължително са ръчно разточени. Според традицията зелникът се пече под връшник, отгоре със загрят, посипан с пепел капак.
