Внушителните стени на крепостта Стенос

С 6-годишната Дивна сме на път към прохода Траянови врата – на 70 км от София. На мнение съм, че малко българска история ще открие нови хоризонти за детските й очи.

„Отиваме да разгледаме една крепост в прохода Траянови врата, чиято задача е била много важна: трябвало да предпази от всеки враг, който преминава по главния път Via Diagonalis“, започвам аз...
„А какво е Via Diagonalis?“, ме прекъсва бързичко.
„Път, по който като вървиш, вървиш и стигаш Рим.“
„Където ходиха мама и тати?“
„Точно така. Та древните римляни изграждат в прохода цял комплекс от укрепления. Те включват три крепости и масивна триумфална арка, нещо като порта – бързам да обясня – в най-високата част от прохода.

Арката е свързана с две от крепостите с крепостни стени и така прегражда цялата клисура, за да не може да мине враг. Арката вече я няма, но ще видим крепостта Стенос на възвишение, за да можели войниците да наблюдават не само портата отвисоко, но и целия път.“

Дивна ме слуша внимателно. „А войници ще има ли?“ „Вече не, но в миналото гарнизонът е побирал около стотина души. Доста“, допълвам, защото се съмнявам, че главичката й побира колко точно са сто войници.

Вече пристигаме пред внушителната старина. Стените са реконструирани, с дебелина над два метра. Високи - цели 12 метра. Преди да влезем, обикаляме таблата с изписана информация и Дивна неизменно моли да й чета. „Започват строителството на крепостта през II век, по времето на император Траян. На 17 август 986 година българите, начело с цар Самуил, нанасят съкрушително поражение на византийския император Василий II в прохода Траянови врата“ – опитвам се да правя някакво разбираемо резюме.

Разказвам й за голямата битка, която се е случила тук. „Византийският император Василий II поема към България начело на голяма армия. Обсадата продължава 20 дни без успех. Заплашен от българския цар Самуил, който идва от юг, императорът решава да се върне назад. Но българите му устройват засада в прохода. Разбиват голямата армия, императорът едва успява да избяга. Това е най-голямото поражение, което претърпява византийският владетел в опита си да покори България.“ Разказвам й още за семейството на Самуил, за братята му, сина му, племенника, смъртта му...

Дивна ме слуша внимателно, после влизаме в крепостта. Входът е от две петоъгълни кули, уникални за Балканския полуостров. Крепостта има формата на неправилен правоъгълник, а отзад е охранявана от внушителна триъгълна кула. Твърдината разполага с пет малки вратички, разположени стратегически. Спираме пред тайния проход и аз вещо обяснявам особеното му значение за военния гарнизон – „Това е тунел, през който войниците са можели да достигат до реката за прясна вода или да напуснат тайничко крепостта при нужда.“ „Аха“, кима Дивна разбиращо.
Започва леко да превалява. Мятаме качулките на главите и се ориентираме към изхода. В колата решавам да попитам Дивна дали е запомнила къде бяхме. „Една крепост“, уверено ми отговаря тя. „Стенос“, добавям, без особени амбиции дълго да помни името.
„Ама защо този цар е убил брат си?...“, недоумяващо ме пита Дивна вече преди да се отдаде на съня по обратния път. „С какво пълниш главата на детето!“ скастря ме съпругът ми. А аз се обръщам, за да я позавия и мислено й отговарям: „Защото е изменил на родината, предал е земите си на враговете... Жестоки времена...“

Във вътрешния й двор