Най-свещеното място за нас, хората от Средните Родопи, е областта Герге – казва Момчил Ушев, местен краевед, на 67 години, пенсионер. – Защото там е погребан Свети Георги.
Това предание се предава вече стотици години до ден днешен. Дедите на Момчил са живели на Герге, но настанал мор, децата измирали, хората оредели. В старото селище имало много възрастен човек, който посъветвал съселяните си да пуснат два вола. Където се спрат те, там да се преселят оцелелите. Така и сторили. Пуснали двата вола, всеки се спрял на различен извор в подножието на Герге. До единия имало голям стар дрянов храст. И за да са здрави хората и да оцеляват децата нарекли новото поселище Дряново. Но дойде ли Гергьовден, онова високо свято място събира цялото село. Днес там, на високото, се белее черквата „Свети Георги”, построена върху основите на много стара църква, опожарена по турско време. Оттук бягали през планината хората от близките села, подгонени от турците, за да се спасят от гибел. Едни скланяли да сменят гуглата с чалма, други останали твърди във вярата си. Мъченици на християнството, те били посичани на място. И днес в Дряново живеят техните потомци – помаци и християни. Всички живеят в мир и сговор. Заедно празнуват празниците си, заедно се веселят. В близките помашки села също почитали Гергьовден, хората били предимно животновъди. Жените, за да определят кога е точно денят на Свети Георги, слагали купа с мляко и казвали: - Ако се пресече до вечерта на слънцето, не е празникът на светията. Ако остане – денят е Гергьовден. Така определяли кога да празнуват, без календар и без да се допитат до християните, от неудобство някакво. Когато празнували техните потомци на Герге, се постилали дълги месали. На земята подреждали онова, което жените приготвяли за празника – питки, сирене, кисело мляко, агнета на чеверме. Врели девет казана с манджи. Гайди писват и се носи звукът им през върховете. След тях поемат гласовете на жените – силни, отворени гласове, стигнат оттатък планината и съобщят, че тук се празнува. Но днес в Дряново са останали предимно възрастни хора. Трудно им е да изкачват стръмното било 6 км нагоре. Затова правят празника долу, на центъра на селото. По-младите не се стърпяват и се качват до Герге.
До 1970 г. в местността Герге хората обработвали земите наоколо, вършели житото, отглеждали многобройни стада добитък – имало много овце, коне, магарета, катъри. Отглеждали още жито, царевица, леща, фий и преди, и по време на ТКЗС-то. Сега някогашните ниви са гори. Някога от селото са взимали единствено сол и захар. Тук са отглеждали многобройни стада добитък, имало е 500 мулета, носели товарите нагоре към планината.
На Герге в широк периметър има 8 черкви и един параклис, все от стари времена. По билото на планината минавал древен римски път. Момчил ми разказва за миналото и настоящето на дряновци. Бил някога шофьор, тракторист, работил в горското стопанство, после в рудника. От дете много обичал да слуша какво си говорят възрастните. Запомнял разказите им, записвал ги в тетрадка. Разказва, че преди години при разкопаване основите на днешната църква „Свети Георги” намерили стар църковен бакър. А в още по-старо време изровили тук стара икона на Свети Георги. Оттогава до днес битува легендата, че вероятно тук някъде е погребан самият Свети Георги. Друга легенда разказва за героичния Вълчан войвода, роден по тези места. Оживяват и други стари легенди за вехти хайдути, за Димчо войвода, за четата на Поп Мартин, страшен хайдутин, съдружник на Вълчан войвода. В близкото Югово ханче често отсядал самият Капитан Петко войвода, обичал там да си пие кафе каймаклия с другарите си, облечени в четнически дрехи. Любимо място му било Чепеларе. Тук по онова време не е имало много турци, защото в района обикаляли много хайдути. Дойдете ли тук, легендите ще ви засипят със славата на минали събития, на драматични съдби и героични битки. Идвали и археолози от Смолян, разкрили древен гроб от тракийско време, костница, камък за жертвоприношения. Древно е мястото на връх Герге. Накъдето и да се обърне погледът, все върхове наоколо. Чувстваш се кацнал отгоре на планината, където вятърът пренася паметта на времето и отмерва събития, станали отколе и до днес.

Родът на Момчил - Ушеви, идвал от Падалови, старата фамилия. Прадядото се родил с изменение в ушите и оттам му казвали Ушо Падала:
- Най-големият корен е от нас, Ушевите. Разделили имота с брат му и се записал в тефтерите Ушев, оттам идва най-големият ни род Ушеви. – разказва Момчил. - Дядо ми имал 11 деца, родът ни е много голям. Известни са с това, че правели големи майтапи, обичали да се шегуват. Били още свирци, сладкогласни песнопойци и майстори, всеки правел нещо. - Трите сестри на Момчил и днес пеят много хубаво, а той им свири на акордеон. - Сред другите Ушеви е най-известният ковач в областта, правел ножове за хората от близките села. Цялото поколение са майстори – заварчици, бояджии, аз съм майстор на самари. Едно време имаше много коне. От старото поколение на девет села можеш да намериш един майстор добър самарджия. Гледал съм и съм се учил как се работи с кожа, с дървета. Взима се мярка на коня, тя е много важна. Ако я промениш с два сантима, бъркаш и не става добро седло на коня. А има товари до 200 кг. Конят трябва да го носи без да се затруднява, затова трябва да е точна мярката. Мулетата издържат на голям студ, те са за големи товари. Конете тук са каракачански високопланински и много издръжливи. Има и тежковози, използвани за дърводобив, за свличане на трупи от високите части на гората. Днес в Дряново има земеделска кооперация за дърводобив. Създадена през 1928 г, когато тук идва цар Фердинанд. Хората били много бедни, не могли да го посрещнат подобаващо. Той им подарява държавните гори около Дряново и хората създават сдружение кооперация „Дряновска ела”. Замогнали се кооператорите. Давали кредит по 500 лв. на нуждаещи се без никаква лихва. Така се поддържали и другите кооперации в селото и в района. С парите на кооперацията се изгражда училището в Дряново. Но днес е празно, защото няма деца в селото. Но кооперацията работи и днес, създадена някога по препоръка на Фердинанд, по австроунгарски модел.
Срещу нас Момчил ми сочи Попови ниви – там имало много старо селище, с манастир „Свети Петър и Павел”. В него имало много роми. Но не ги пускали да влизат в селото. Те били чергари. Само калайджиите, които трябвало да лъсват тиганите и тенджерите на жените. Весело било тогава. Циганите пеели и забавлявали хората от селата.
Елена Казарова е единствената обитателка по тези места със стадото си
На връщане срещаме стадото на Елена Казарова, 85-годишна, която си живее тук, в подножието на върха, със стадо от стотина овце. Помага й внукът. Казва, че се навъртат вълци през зимата, има и мечки. Кучетата й ги гонят. Нощно време идват мечките. Спира ги само електропастирът. Но като спре токът, те си влизат вътре и нищо не ги спира. Кучетата дават сигнал, че приближава мечката, а баба Елена стреля с пушката във въздуха, за да я сплаши и прогони. Понякога успява, казва безстрашната възрастна жена. Все още има живот тук, както е било някога по тези места.