Староселската долина на североизток от Храбърско с разпръснатите из нея къщи е известна като Старо селище. Тук минава железопътното трасе от София през Волуяк за Перник. Тънкоструйна бара е образувала малък язовир, който в слънчеви дни блести като огледало, отразило невероятен пейзаж. Гледката е поразителна от прозореца на влака. Някогашният римски друм, сега великолепна магистрала, която през Драгоман и Калотина води за Белград, също пресича тази плодородна земя. В близост до нея е била страноприемницата на Черния Пешо, място за отдих и подслон на пътниците. Турският гнет и пожарите в поробеното ни отечество станали причина голям брой староселци да се оттеглят на юг и там, по баирите под Дебели дел да построят новите си жилища.
В миналото в Старо селище кипял живот, обитателите му се радвали на изобилие.
Сламените колиби на староселци не били повече от зърната на лозов грозд. По пенджерите тъмнеели железни пръчки. Срещали се и колиби, изградени с кирпич и покрити с каменни плочи. Вътре имало две одаи с коридор и оджак. Имало и тайни скривалища. Към всяка колиба била построена поята, в която добитъкът зимувал, а лете пасял в тучните долчинки и нощувал в егреци. Върху огъня, накладен в огнището, къкрело котле с боб. Под голямата одая се намирал зимникът с бъчвите за вино.
Колибарите боготворели земята си. Скривалищата гъмжали от оръжие – саби, мечове и пушки иглянки, но най-голямото им оръжие било омразата към враговете.
Осветлявали се примитивно, вечер горели газеничета и газени лампи.
Жените шетали в къщи. Опъвали тъкачни станове и тъчели платна и шарени черги. А когато кросното било свалено, нарамвали топовете с платно и го белели на барата.
Макар в долината да имало вода, търсачите на подземни води кръстосвали дворовете с медни жици в ръце. Бликнали извори. Дюлгери изградили бунари и белокаменни чешми. Иззидали параклис и поставили клепало. Скоро до параклиса се появило школо. Намерили се отец и даскалица. В параклиса отецът четял молитви, кръщавал, венчавал и опявал. Даскалицата учела събрани в един клас деца.
Поминъкът ги облагодетелствал. Занимавали се със скотовъдство и земеделие. Имало и занаятчии. Съществувала грънчарница. В нея майсторът и чираците извайвали писани стомни, делви и други грънчарски изделия. Стомните лъщели в ръцете на моми и на невести, които ги подлагали под шопката на чешмата или ги наливали с ведра на бунарите.
Скотовъдите отглеждали хергелета коне – впрегатни и яздитни, чарда от дойни крави, волове и юници, кози и пръчове, стотици брави руди овце. Млякото подсирвали и буците сирене слагали в сиреняви качета. Добивали и кашер – кашкавалени пити и масло, бито с биячка в чутура.
На есен земеделците сеели ръж и пшеница, на пролет – окопни култури. По нивите скрибуцали рала, по угарите тъмнеела разпръсната тор.
Целият този имот и добитък се охранявал от верни кучета.
В най-тихото и кичесто място, сред зелени върби, туя и кипариси, се намирало гробището. Над гробовете, до дървените кръстове, стърчали побити камъни. Юнаците, загинали за свободата на земята си, погребвали тържествено, като до побитите камъни забивали ками.
Старо селище! Заветна земя. Бастион на герои.